МАЛКОТО ЖИТЕЛИ НА СЕЛОТО СЪС СЕДЕМТЕ ВОДЕНИЦИ СИ МЕЧТАЯТ ЗА МАЛКИ РАДОСТИ

<> Любовта към родното огнище връща кметски наместник Виолета Иванова от големия град в с. Воденичарово, най-малкото селище в община Стара Загора. Къщите са петдесетина, толкова са и жителите, които не без основание смятат, че са „забравени от Бога“.

Оскъдна е информацията за това истински българско село. Знае се само, че по течението на река Сазлийка някога, в дълбокото минало, е имало не една и две, а седем воденици, та покрай тях то се е наричало Дермен майля (махле), както искате така го разбирайте – махала. Воденична махала. И че децата на воденичаровци са учели в тукашното основно училище. И толкоз…
Останалото научаваме от г-жа Виолета Иванова, енергична и заредена с куп идеи, за да направи малкото селце притегателно за млади хора. А възрастните да се чувстват спокойни за старините си. Разговора водим в малка, но уютна стая, нека кажем точно кабинет, където се срещат минало, настояще и бъдеще. На стената е окачена икона на повече от век, подарена от местната жителка Радка Христакиева.

-Тя ми я завеща да я опазя и предам на идните поколения. С нея отправя топли пожелания Света богородица да пази всички ни от беди, несгоди и природни бедствия, да бъдем задружни и уважаващи се хора. Приех я с отворена душа и обещах да я пазя…
Ще ви разкажа това, което знам от моите дядо и баба, от родителите ми, от тукашните хора. В ония далечни времена селото се е намирало долу до реката, която не помним никога да е пресъхвала, но това лято остана без капка. Два рода се заселват най-напред в турски воденици, където са били ратаи. В последствие единият от родовете строи къща малко по-нагоре, след тях и други. Така жителите му се намножават, но по-късно селцето се оттегля още на запад.
През годините броят на воденичаровци се е променял. Аз съм израсла тук и помня, че по мое време то беше много голямо и имаше много деца. Играехме по поляните, безгрижни бяхме. На по-късен етап младите отидоха в града и Воденичарово опустя. Страхът ми днес е съвсем да не опустее,
ИСКАМ ТУК ДА ИМА ЖИВОТ, МАЛКОТО ОГЪНЧЕ ДА НЕ ГАСНЕ! Стремя се да привличам млади хора, които за моя радост се интересуват от имоти. Наскоро тук се засели едно семейство с четири дечица. Всички нови млади хора ми дават идеи, харесва им природата и селото. Аз съм на тази длъжност от 20 януари 2020 г. и с времето смятам, че ще осъществя мечтите си. Имам бащина къща, родителите ми си живеят тук. Работех доскоро в частния бизнес в Стара Загора, но в един момент реших, че ще бъда полезна на моите съселяни.
Къщите в нашето село са около 50, но част от тях са изоставени, някои пък са предложени за продажба. Защото има търсене, мястото ни е тихо, чисто, красиво.
Няколко преки полски пътища водят към нас, от Малко Тръново към Воденичарово са само 3 км и аз много апелирах той да се асфалтира, тъй като лесно и бързо по него се стига до Чирпан, удобна е връзката и с магистралата. Но за Воденичарово може да се минава и през Ловец, Борово и Михайлово.
На тази поляна искам да изградим параклис, защото при нас няма църква, дори и камбана нямаме. Нямаме училище, детска градина, и магазин няма. Съответно по-младите помагаме, пазаруваме, доставяме на възрастните хранителни стоки и лекарства, всичко от каквото имат потребност.
Хубавото е, че пандемията ни подминава, но и воденичаровци сами се пазят, дисциплинирани са. Имаме си пенсионерски клуб, събираме се, всяка жена прави по някоя вкусотия, разменяме си рецепти. Веселим се, но сега сме се ограничили тотално. Дори някои жители по цяла година не са излизали от селото.
ЗЕМЯТА ПРИ НАС Е ПЛОДОРОДНА, ИСТИНСКИ ЧЕРНОЗЕМ. Земята на селото ни ражда всичко, но най-вече земеделците залагат на зърнено-житните, на слънчогледа, царевицата. Имаме и стопани с крави, овце, кози и пчели, регионът е чист и медът е хубав, и млякото, което дават животните е вкусно. А в дворовете си всеки си има градинка, грижи се за бахчата, за овошки и цветни лехи. Така си и разменяме мушката, сакъзчета, а аз напоследък размножих бананите, раздадох на всички, израснаха и вече ме питат кога ще раждат плод. Обичам всички цветя, особено мушкатата, в градината пред кметството ни бяха огромни и окичени в различни разцветки. Те просто говорят, толкова са изразителни и красиви.
Какво ме тревожи? Водопроводната мрежа при нас е от 1958 г и оттогава не е ремонтирана. Затова настояваме за подмяна на тръбите, иначе да се копае и ремонтира е по-голям разход за предприятието ВиК. Положителен отговор нямам . И си задавам въпроса: Защо да не създадем макар и малки удобства на нашите шепа жители. За щастие специалистът, който отговаря за региона реагира бързо по време на авариите и можем да кажем, че почти не сме оставали без вода в чешмите. А това лято освен реката, пресъхнаха и кладенците, тотална суша настана…
За жалост празник на селото също нямаме, а е имало – на Петковден, на 14 октомври се е празнувал десетилетия. Много исках да го възродим, но заради Ковид 19 и това не се случи. Винаги сме били зависими от съседното село Михайлово, голямо е, с гара и нашите хора са казвали: „Отиваме на гарата“, разбирайте „Отиваме в Михайлово“. Три километра ни делят.
Обичам да ходя пеш, да обикалям, да разговарям с нашите хора. Тук идват да плащат ток и вода, разменяме по някоя приказка, какво ги радва, какво ги тревожи. Любовта към моето село и хората ме върна тук. Трудно се работи, защото бюджетът ни е просто нищожен – едва 1000 лв. Нямахме знамена, поставихме, сега се налага да сменим дограмата и се надявам нашите фермери да помогнат. За съжаление няма да можем да се включим към никоя програма, защото сме малко село. Но колкото мога ще търся начини, спонсори. Тежка е тази година, но се надявам да я преодолеем.
В по-далечна перспектива? Най-важното е да се върнат повече млади хора, параклиса да направим, магазин да отворим, ще се моля улиците да се асфалтират. Държа да ремонтираме и оградата на парка, беседката, нови скамейки да поставим.
Отворена съм към хубавото, искам хората ни да бъдат по-добри един към друг, да няма завист и злоба между тях. Иска ми се и телевизор да закупим за Клуба на пенсионера…
Екип на „Агровестник“

(повече в Агровестник – стр. 5-23)

© Всички права запазени. Позоваването на Агровестник е задължително!