„Развивам биологично земеделие, защото знам какви поражения нанася химията“

* заявява Ели Илиева, която стопанисва 1500 дка във Врачанското село Вировско.

Съдбата случайно насочва Ели Илиева към развитие на земеделски бизнес в Северозападна България. От 14 г. тя се занимава с биопроизводство на 1500 дка в село Вировско, Врачанско. Живее в София, но изминава в сняг и пек почти всеки ден разстоянието от столицата до населеното място. Свързана е с този край още от първия си дъх – родена е в град Лом, където баща й Христо Марков бил отговорник на строителен обект преди близо половин век. Всъщност разговор с негов колега я насочва към това поприще, тъй като научава, че в района има много необработваеми земи. Така през 2000 г. наема площи във Врачанско и две години развива конвенционално земеделие.
Завършила е полиграфия, като е специализирала в Лвов, Украйна. За нея няма табута в областта на химията и знае какви поражения може да нанесе тя на природата и човешкото здраве. Вече е увеличила наетите земи до 7000 дка и започва да търси варианти за производство на чисти продукти. Още повече, че почвите в района са изключително бедни, с ниско хумусно съдържание, глинести, а терените са пресечени.
Когато стартира, понятието „био“ не е познато, но се свързва със сертифициращата фирма „Балкан Биосерт“. По това време освен, че направлението е непопулярно, почти няма шанс за адекватна реализация на биологичната продукция в България. Въпреки това бизнесдамата започва биопроизводство на 379 дка. Сяда един ден и прави необходимите калкулации, като открива, че почти няма разлика в добивите при конвенционално и биологично производство на зърнени култури. Като специалист, който познава химията й е ясно, че каквито и торове да внесе, няма да се повиши особено плодородието на нивите.
Така става първата жена във Врачанско, поела по трънливия и неизвестен път на биопроизводството, но днес вече има 14-годишна практика. Само 250 дка поддържа като пасища и ливади, тъй като те са буферна зона с конвенционално отглежданите площи в землището. Трупа опит при различните култури, които избира спрямо поръчките и сеитбооборота. Засява ръж, бял трън, тритикале, лимец, царевица, пшеница и ги отглежда по всички изисквания.
Любопитен е опитът й с откриването на лимеца като култура и неговото отглеждане. Ели Илиева за пръв път прочита за лимеца в статии за траките, в които се казва, че нашите прадеди са се хранили с него. Веднъж, преди пътуване купува списание, в което са написани факти точно за лимеца, статията е от Емил Елмазов – председателя на билкарите в България. Приема този факт като знак от съдбата. Обажда му се и си поръчва семена, като засява първоначално 5 дка. Идва време за жътва й комбайнерът два пъти пропуска да ожъне точно този блок, а вече е октомври – краен срок за прибиране на реколтата. Тогава Ели Илиева избира нестандартен подход – обявява доброволческа кампания за жънене на диво жито със сърп през 2011 г. Пристигат 40 ентусиасти, включително и чужденци. Хората, които се отзовават, идват от столицата, като част от тях са организирани от фондация „Заедно“. Сред тях има един афганистанец, етиопец, египтянин, както и семейство с 8-месечно бебе. Преживяването е невероятно, още повече, че и самата арендаторка хваща сърп за пръв път…
Постепенно увеличава декарите с лимец. При тази култура обаче проблемът е, че преди да се смели, зърното трябва да се олющи, което е скъпа операция.
През сериозни перипетии е преминала, докато намери контакти за реализация и на ръжта. Единствената фирма, която е изкупувала преди години е в село Балван, Великотърновско…
Производството на такъв тип продукция е не само професия за Ели Илиева. Нейното хоби е да популяризира био земеделието, да обяснява ползите от чистата храна. Иска хората да се замислят с какво се хранят. Според нея е по-добре да хапнеш два залъка полезна храна, отколкото – 10 от замърсена и вредна.
– Всички трябва да се върнем по някакъв начин към корените си и производството на истинска, домашна храна. Дори и в столицата повечето софиянци имат вили или роднини по селата, където има възможност да си отгледаш прясна храна – убедена е арендаторката. Самата тя има две къщи в различни региони – в Наречен, Родопа планина и Лъкатник, в Искърското дефиле.
Истината е, че в този сектор няма пари. Дори не са приведени субсидиите за миналата стопанска година. Трудна е работата с администрацията. Българските биопродукти се конкурират на единния европейски пазар с например германци и французи, които получават по-големи субсидии за подкрепа на дейността си – 100-150 евро на декар. Най-тъжното е, че родните производители, включително и био, изнасят продукцията си в чужбина като суровина. Бих искала да преработвам своята реколта в България, така че да има добавена стойност. За съжаление държавата ни не само не подкрепя биосектора, но няма и политика, с която да способства за развитие на преработвателния бранш. Дори и да искам да преработвам своята продукция, изискванията са толкова големи, че не бих могла да ги изпълня, защото критериите са направени за големи преработвателни предприятия…
Лилия Лозанова

(повече в Агровестник – стр. 7-8)

© Всички права запазени. Позоваването на Агровестник е задължително!