* Кратък и тъжен пътепис за едно красиво кътче на родината.
Пътят се вие през Сакара. Гледките са зашеметяващи, природата щедро раздава хубости. Караме в нашенско, а само на метри е турско. Не можеш да се наслаждаваш на хубостите на ранната ноемврийска есен, защото дупките по асфалта, положен незнайно кога, те държат нащрек. Спомням си една от първите ми командировки тук, било е преди 20-на години. Беше в Сладун, Свиленградско. Наоколо бяха лозя, градини, ниви – тучни и плодородни… Днес познах площада, сградата, където се помещава кметството и кооперацията. Две ромчета се гонеха наблизо, а Камелия – млада ромка, сръчно метеше плочките, нали избори се задават.
Изчакваме кмета на селото (впрочем той обслужва три села и като кмет, и като фелдшер) и поемаме за крайната цел, с. Маточина. Д-р Иван Русев е тукашен зет, дошъл е от Пловдивското село Леново. Съпругата му е сладунчанка, та останали тук завинаги.
Говорим си с умиление и тъга по годините, когато хората, бързайки за работа се срещаха и подминаваха с усмивки.
– Малка беше разликата в населението тогава между Сладун и Маточина, едва 8 души, но маточенци бяха най-многолюдни, 600 жители. 35 години бях фелдшер тук, обслужвах и село Варник. Хората и тогава, и сега, разчитат на мен, жал ми е да ги оставя. В Сладун имам 4-5 бебета „хванати“, вторият етаж на сградата в центъра беше родилен дом. А в Маточина буквално в снега се роди детенце – разказва нашият събеседник.
Имахме и училище, площадът гъмжеше от деца, а сега виждате тъжната картина. Хляб в селото ни карат три пъти в седмицата, а в Маточина – в понеделник и петък. Автобус не идва всеки ден, но аз ходя всеки понеделник в селото, 18 души са жителите и то само възрастни. Как да ги оставя! Я кръвно да им премеря, я някое хапче да изпиша… Иначе държа връзка по телефона и като се наложи веднага звъня за линейка на спешния център в Свиленград.
Стари хора останаха само в нашия край, в Сладун по списък се водят 160-170 души, но в действителност живеят около стотина. Преди време нямахме други етноси освен българи, но напоследък дойдоха десетина ромски семейства.
– През 2007-ма Варник изгоря кажи-речи нацяло, пожарът дойде от Лесово, страшно беше, огнената стихия стигна до границата. За щастие нямаше пострадали хора, но в съседното Приселец жена и мъж изгоряха живи. Там пък живеят само 6 души. Та оня ден малко остана да изтървем огъня и в Сладун, едва спасихме селото – отваря темата д-р Русев. – Полицаите констатираха умишлен палеж.
ЖАЛ МИ Е ЗА ТОЗИ КРАЙ, ОБЕЗЛЮДЯВА, ЗАЛИЧАВА СЕ,
А Е КРАСИВО, ТИХО, СПОКОЙНО…
Отдалечени сме, виждате по какъв път се движим. И разликата в цената на стоките е различна с тази в Свиленград. Добре, че са земеделците, та да има кой да стопанисва нивите, за да не буренясват.
… Кафявата табела недвусмислено сочи, че вече сме пред Маточина и че тук има историческа забележителност, туристически обект. Нависокото в ляво е крепостта Букелон, малко по-натам надясно е вишката и границата с Турция. А вдясно, горе на хълма е скалната църква. Две са в околността, другата е в Михалич, но тукашната казват е по-запазена. През 1205 г по тези места е станала битката между Балдуин и Калоян, там, по-надолу в платото Балдуин е пленен и откаран във Велико Търново. Съпругата на Калоян била римлянка и му предлага да избягат през тайните пътища. Но той е бил в действителност пълководец и казва: „Срам за целия български народ!“ (в случай, че избяга).
Аз като дойдох в селото нямаше водоснабдяване и където се копнеше се откриваха човешки кости. Та истинска касапница е било в нашия край.
* * *
Разговора продължихме в дома на фермера Никола Николов, един от малцината земеделци в този край. Майка му, Баба Чона, кара 85-тата година. И нейните спомени оживяха…
– Аз съм от това село. Маточина беше много хубаво, във всеки двор растеше лимонената трева, билката маточина, да знаете как чудесно мирише! Та затова е преименувано от Фикел на Маточина през далечната 1934 г. Но младежите се дигнаха по градовете и старците се подлъгаха подир тях. Много хора си отидоха от този свят, но аз оттук не мърдам. И двамата ми сина имат големи къщи и апартаменти в града, но с дядото тук сме свикнали. Майка ми е ходила в Одрин на училище, ей го долу, градът се вижда. Да знаете вечер като запалят светлините каква гледка се открива! При ясно време всичко се вижда. А нашата скална църква, да ви кажа, е по-хубава от тази в Михалич. И е по-голяма.
Читалището ни стои от едно време, преди 1913 г е било митница, имало е митнически стражари. Заставата беше на „Кър чешма“, но и тя е изгорена. А толкова хубаво беше направена. И водата е чудесна.
– Всичко щеше да е по-различно, ако ценим българщината, ако пазим съграденото във вековете. Една вечер тук през нашето село към Турция прекараха 50 крави. Отдавна беше, в началото на прехода, но представете си за какви кражби става дума. Полицаите бяха известени, но не помогнаха – спомнят си нашите събеседници, с които разговорът ни поема в друга посока – как се прави земеделие на границата, в полите на Странджа. За него ще ни разкаже фермерът Никола Николов, синът на баба Чона и дядо Иван.
* * *
Поемаме обратно, но този път през Студена, където пътят е по-добър и по-спокоен. И се питаме риторично може ли някога да се възроди този край, как ще се съживят българските села? Отговорът е категориен: НИКОГА!!! И отново се питаме във времето ли закъсняхме, политиката ли ни е изкривена, защо не ценим националните богатства (все даваме за пример как гърците и турците от един камък история правят и туризъм развиват). Нямаме точен отговор. Но едно е истина – никому не се иска едно по едно от картата на България ще бъдат заличени тези села. И не само те…
Велина ПЕТКОВА
На снимката: д-р Иван Русев е кмет на с. Сладун, обслужва Маточина и Варник, милее за хората, за този дивен Сакарски край.
(повече в Агровестник – стр. 5-6)
