*Това са тревожните проблеми, които вълнуват и обезкуражяват фермерите от Северозапада. Изключение не прави и Цветан Кьосин, който повече от 30 години е посветил на земеделието. „То е не само моят бизнес, то е и животът ми!“ – лаконично обобщава той.
Златията е златна земя, така казват тукашните. Облагородяват я, грижат се за нея и тя им се отблагодарява. Борят се с климата, с държавните неуредици и продължават напред…
Цветан Кьосин е земеделски производител от Вълчедръм. Стартира бизнеса след промените с връщането на земята, дотогава се е занимавал с транспортни дейности.
-Но паралелно с това стопанисвахме и собствената земя – ни въвежда в началото нашият събеседник. – В годините декарите нарастваха, при нас имаше кооперация, но тя просъществува само няколко години. Собствениците си взеха земята и голяма част от тях ни я предоставиха за обработка и стопанисване. Така започнахме да увеличаваме площите, закупихме един полуразрушен склад и трябваше да го възстановим.
На този етап обработваме около 7 500 дка, намирам че това е оптимален за нашето семейство размер, а освен това виждайки как се развиват нещата в сектора със сигурност бъдеще имат малките стопанства.
Полетата ни са в землището на община Вълчедръм, отстоянието е около десетина километра. Залагаме интензивни култури – пшеница, ечемик, слънчоглед, царевица, рапица, а от 3 години сме заделили полета и за твърда пшеница. Добре се развива при нас и тази култура, но за съжаление преди 2 години цената на тон беше 500 лв., миналата година – 440 лв., а тази – 200 евро.
Добивите при зърнено-житните това лято бяха по-високи, качеството на зърното – добро. През този сезон полетата с твърда пшеница в нашия край бяха много, само че цена и за нея няма. Къде се крие причината? Цените на горивата са във висините и ние не се наемаме да караме зърно до морските пристанища. Забележете ПРИ НАС В МОМЕНТА СЕ ТЪРСИ ПШЕНИЦА НА 16 ЦЕНТА.
При положение, че миналата година беше 35 ст, сега 16 цента, тенденцията е дори нисходяща! А ечемикът се търгува между 14 и 15 цента. Въпреки високите добиви приходите ни са доста по-малки. И възниква тревожният въпрос – как ще заложим бъдещото производство при тази ситуация.
При царевицата надеждите ни бяха големи, но горещините дойдоха по-рано, отколкото ги очаквахме, безводието и високите температури редуцираха добивите от тази традиционна за региона култура. Някои колеги пожънаха по 250 кг от декар, на други полета между 600 и 800 кг. За съжаление и при нея цената е между 16-17 цента. Освен всичко това, стоката трудно може да достигне до Гърция или до пристанището във Варна. Отново заради горивата, които допълнително смъкват цената. А животновъдите в нашия край се броят на пръсти, след ликвидацията на ТКЗС-та животните бяха раздадени като дялово участие на кооператорите и оттогава насоката е към редуциране на животните.
От слънчогледа сме доволни, той е по-устойчив на климатичните промени. Пожънахме малко над 300 кг среден добив, който за последните 3 години считаме, че е добър. И цената при него е що-годе сносна, разбира се, добивът зависи от хибрида, от храненето. Рапицата ни се отчете с по 300 кг , но за нашия район тази цифра е незадоволителна. При нея причината е в закъснялото развитие заради дъждовете.
НАЙ-ГОЛЕМИЯТ ПРОБЛЕМ ПРИ НАС Е ЛОГИСТИКАТА. Тол-таксите няма да паднат, с горивата ситуацията е сериозна, освен това и торовете идват от пристанището. Та ние веднъж плащаме по-висока цена за транспорт за торовете и втори път – за продукцията, която трябва да стигне до пристанището. Затова е редно са се помисли за алтернативен транспорт, навремето имаше ж.п. транспорт, стотици и хиляди тонове стоки се превозваха с вагони. Базата беше огромна, само на двайсетина километра от Вълчедръм са Долно Церовене и Лом. На транспорт по р. Дунав не може да се разчита, крайно време е да се обърне внимание именно на железопътния вариант.
Северозападът е в немилост! Произвели сме, стоката стои в склада, а свежи пари ни трябват за идната кампания, за торове, за ренти… Но и това не е всичко, освен, че няма цена, но и търговия няма. Държавата продължава да вдига тол-таксите, а това рефлектира върху всичко.
Що се отнася до оборудването на технопарка в нашето фермерство, бих казал, че работим с модерни, високопроизводителни машини. Почти нямаме стара техника. По проекти не сме участвали, ползвали сме собствени средства, кредити. Четирима са механизаторите (с мен), синът ми Евгени също работи във фирмата. Студент е в АУ – Пловдив, специалност Полевъдство, от малък е с мен, та има доста практически познания. Съпругата ми е ангажирана с документацията, дъщеря ми Ванеса се прибра преди година от чужбина и при необходимост помага във фирмата.
Не бих подминал и другия тревожен проблем в сектора Земеделие, а именно работната ръка. Все по-трудно става с наетите работници, тъй като работният ден в кампаниите не е фиксиран, а това не харесва на младите. Независимо, че почивните дни в годината никак не са малко, те не са съгласни да работят при такива условия. Освен това и квалифицирани кадри няма!
Започнах с трудностите, отделих необходимото внимание на проблемите, които ни обезкуражават, но ЗЕМЕДЕЛИЕТО Е НЕ САМО МОЯТ БИЗНЕС, ТО Е И ЖИВОТЪТ МИ! През годините се развивахме и продължаваме. Имаме потребност от складове. Ограничаваме се в инвестициите, бизнесът е непредсказуем. Стараем се да резпределяме риска, продадохме 1/3 от пшеницата, реализирахме рапицата, вложихме доста средства в торове.
Стигнал съм до следния извод: за да работиш Земеделие са ти необходими ТЕХНИКА, ЕКИП и ПАРИ. Само едно от тези 3 неща да ти липсва, дейността се обезсмисля.
Велина ПЕТКОВА
(повече в Агровестник – стр. 5-6)
