*Това е веруюто, с което възпитава децата си калоферецът Тодор Диклиев. Той е трето поколение животновъд. Има стада от породата Калоферска дългокосместа коза и Българско сиво говедо. От името на Сдружение „Калоферски стопани“,той апелира на 100 процента да се възстановят общинските, църковните и частните пасища в землището на града. Настоява за диалог с управата на Национален парк „Централен Балкан“, за да се реши проблемът с пасищата.
Тодор Диклиев е трето поколение животновъд от Калофер. Той и семейството му отглеждат кози от породата Калоферска дългокосместа коза, която е единствената автохтонна/местна/ порода, а стадото им е около 100 броя. Имат и 50 говеда от една от най-древните наши породи за месо Българско сиво говедо. Фермерът се занимава сериозно с животновъдство от десетина години,иначе този поминък бил основен за дедите му поне век назад. Прадядо му бил козар,с което Тодор се гордее. Той изтъква предимствата на породите като най-адекватни към тамошните природно-климатични условия. Категоричен е, че именно автохтонните породи трябва да се отглеждат, за да се съхраняват типичните български видове. Най-характерната особеност на Калоферска дългокосместа коза е именно дългата козина, откъдето идва и името й. За разлика от другите европейски породи кози, тя има най-дългата козина, която достига 40-50 см, но пък по показател млечна продуктивност, няма толкова големи стойности. Средната млечност за лактационен период е 150-250 литра.
-Тя е по-примитивна, но пък е устойчиваи се е приспособила към лоши климатични условия. За мен най-важното е да обичаш животните и те да ти доставят удоволствие с присъствието си, освен че носят приходи- каза Тодор Диклиев. – Като цяло Калофер е животновъден район. Още по времето на социализма почти във всеки двор имаш едобитък. От този поминък добре се печели и спокойно може да се издържа едно семейство. Говедата отглеждаме само за месо, макар че породата е комбинирана и за мляко. Но животните от породатаБългарско сиво говедо са толкова диви,че не може човек да ги доближи, камо лида ги дои. Доим само козите, а от млякотоправим сирене и кисело мляко само засемейна консумация и за приятели. Несме се регистрирали по Наредба 26 задиректни продажби, тъй като от еднастрана суровината е много малко, а отдруга – работата е доста трудоемка. Всъщото време изискванията по тазинаредба са непосилни, тъй като се слагатпод общ знаменател и големите, и малкитекланици и преработватели.
Иначе с реализацията на говедата нямаме проблем. Засега има пазар, макар че е променлив.
В бизнеса ми помагат съпругата и двете ни деца. Възпитаваме децата, че няма срамна работа, а такава, която ти доставя удоволствие и с която можеш да си изхранваш семейството. Надявам се един ден да продължат семейния бизнес, защото предизвикателствата са много – без празници и без почивен ден.
На въпрос как фермерът работи в условия на коронавирус и извънредно положение, той отговори така:
– Нямаме никакъв проблем, ние сме непрекъснато в гората с животните. В това отношение сме по-добре в сравнение с другите хора, защото покрай работата имаме възможност да релаксираме. Но при нас това е ежедневие, не само в сегашната кризисна обстановка.
Тодор Диклиев е председател на една от трите в страната Асоциации за защита на редки автохтонни породи – Калоферска дългокосместа коза. Тя е учредена в Тополово, Асеновградско, но основният генофонд се намира в Калофер. В Асоциацията членуват около двайсетина животновъди. Калоферската дългокосместа коза е застрашена от изчезване, тъй като за последните 5-6 години общата й численост е между 2 и 3 хиляди.
– За разлика от другите застрашени породи, някои от които достигнаха тавана от 10 000 броя и скоро няма да се водят застрашени, нашата не мърда от 2500-3000 броя, казва г-н Диклиев. – Трябва да се полагат усилия тя да бъде запазена. Но има специфика при отглеждането – поради това, че козината на тази порода е дълга, тя не може да се отглежда в равнинните части под 400-500 метра надморска височина. Там виреят растения с тръни, на които козината се усуква, а животните се нараняват. Като цяло трудно се гледат в ниските части на страната.
Големият проблем обаче не е с отглеждането на животните, а с дефицита на пасища при нас. От учредяването на Национален парк „Централен Балкан“ през 1991 г. в Закона за защитените територии се тълкува, че козите са враг номер едно на гората и не трябва да влизат в нея. Те пасат върховете на младите дърветата, което пречи на тяхното развитие. В обхвата на Национален парк „Централен Балкан“ е забранено качването на козите в безлесната зона, което е много голям проблем. От една страна в по-ниските части нямаме пасища, а от друга – там климатът не е добър за животните през лятото.
Високопланинските ни пасища са в рамките на 40 000 декара. Цялото землище ни е 160 000 декара, а преди е било 210 000 декара. Сега се борим да си върнем откраднатите земи. Няма да отстъпим от това, което са завоювали нашите деди и прадеди.
Години наред правим безуспешни опити да се срещнем с директора на Национален парк „Централен Балкан“ и да започнем да решаваме проблема, защото пасищата са най-болната тема на всички животновъди в Калофер. При учредяването на Национален парк „Централен Балкан“, в заповед пише, че високопланинските пасища, които община Карлово дава към парка, са 11 708 хектара /117 080 декара/. От три години нито една институция в държавата не може да ни даде отговор кои са тези площи. Пишем си само писма. В едно от тях на Министерство на земеделието е посочено, че имотите са върнати съгласно Закона за възстановяване на земеделските земи и едва ли не всичко е наред. От Министерство на екологията пък казват: Съгласно закона за защитените територии, тези земи са наши и ние ще ги управляваме, търсете си правата и обезщетенията накъде другаде. Двете писма сме изпратили в Министерски съвет. Оттам ни отговориха, че през 2016 г. е изготвена междуведомствена комисия, която до момента не може да реши казуса. Така топката се тупка, а ние не можем да ползваме частните си имоти.
В същото време се реализират европроекти върху частни имоти, без това да е съгласувано с нас. Частните имоти са изоставени ниви, а някой кандидатства с тях като пасища за евросредства. Затова от името на Сдружение „Калоферски стопани“ водим дела срещу националния парк заради това, че над 2000 декара църковни, общински и частни имоти са национализирани, без да са питани хората и без да са обезщетени. Докато чакаме вече толкова години, търпим загуби в рамките на милиони левове. Ако тези пасища бяха общински, както са били до 1949 г, за което имаме документи, в момента в Калофер щяха да влизат по 2 млн. лв. на годишна база, а сега парите са по-малко и от една трета от тези земи.
От бездействието на еколозите и дирекцията на Национален парк „Централен Балкан“ на 90 процента губим пасищата като такива – целите са в храсти, тръни и хвойна и животните няма какво да пасат там. Най-фрапантното е, че тъй като имотите в землището на Калофер, които са в включени в Националния Балкан, не са на калоферци, могат да се отдават на ползватели, които не са местни.
Надявам се повече да не ни се налага да ходим на гурбет в чужбина. Аз специално съм бил в Англия и зная каква е работата на гурбетчиите. Важното е да останем в страната и да си запазим поминъка, защото имаме условия да го правим и да си гледаме тук семейството и живот и здраве и децата и внуците. Длъжни сме да го направим…
Аделина ГЕОРГИЕВА
(повече в Агровестник – стр. 7-8)
